Като се скитах в мъртвия Преслав,
в свещений прах на старата столица,
из гроб един пред мен изскокна прав
цар български с венец и багреница.

Познах го: бе великий Симеон.
– Аз десет века спах тук – той извика, –
кажи, що стана с моя славен трон?
Що стана ми държавата велика?

Поклон сторих, казaх. Той рече: – Жал!
А Томи, Охрид, Пинд? А Шар, а Сава?
– Те чужди са. – А аз ги бях владял!
Разграбена е моята държава!

В сегашната – аз бих се задушил,
за Симеона тясно тук е вече:
велик във гроба – тук се бих смалил!…
И той потъна в гроба, туй кат рече.

– О, стой! – със плач викнaх към царя аз,
пред чийто меч бе всичко треперало: –
О, стой! Кат има Симеон у нас,
и царството му негли би се сбрало.

София, 1900