Христо Проданов - От Карлово до „Третият полюс“ на света

Христо Проданов - От Карлово до „Третият полюс” на света

Боян Петров, 21.04.2020г.

На 21 април 1984 г., Христо Проданов остава завинаги в подножието на Еверест, само ден след успешното му изкачване. Българинът загива по време на слизането си от върха едва на 41 години, но зад себе си той оставя множество рекорди и златни страници в историята на българския алпинизъм.

Христо Проданов е роден на 24 февруари 1943 г. в Карлово. Разположението на родния му град е основна предпоставка за увличането му по планинарството още от детски години. Той предприема походи из Стара планина със своя братовчед и това бързо запалва страстта му. В юношеските си години, Ицо забелязва двама алпинисти по улиците на Карлово, които толкова го впечатляват, че той става твърдо решен на какво иска да отдаде живота си. Той завършва Висшия химико-технологически институт в София и работи като инженер в Перник и Кремиковци. Въпреки това, той успява да осъществи своята мечта и завършва Централната планинска школа “Мальовица” през 1961 г.

Той създава своя алпийска група, а неговият талант веднага е забелязан от учителите му. Когато си е в Карлово, той често се катери по скалите около водопада Сучурум, където усвоява познатите техники до съвършенство. Така още в първите си години на алпинист, той достига до рекордните 36 премиери на маршрути само от висока категория на трудност. След изявите си на летни и зимни алпиниади , преминаването на редица траверси из Рила и Пирин, Проданов заминава и за първите си международни изкачвания.

През 1962 г. обикаля Словенските Алпи, а в периода 1967-1969 г. е в сърцето на планината, където изкачва множество четирихилядници като Монблан, Гранд Жорас, Монте Роза, а също така и Пти Дрю. През 1965 г. младежкият национален отбор заминава за Кавказ, където Ицо изкачва и Елбрус. Въпреки фурора, който предизвиква в България, голямото разочарование за Христо настъпва с определянето на състава за експедицията до пик Ленин през 1967 г. Това е първата възможност на българи да стъпят на седемхилядник, но Проданов не попада в списъка на избраните. Въпреки това, той упорито продължава да тренира и да се усъвършенства.

През 1972 г. предстои още една българска експедиция до седемхилядник – този път целта е пик Комунизъм, най-високият връх в Съветския съюз, а Проданов пак не е включен в състава. Следват изкачвания на Матерхорн, половин дузина върхове в Баварските Алпи и още много невероятни изяви на родна земя.

Първият седемхилядник на Христо е връх Ленин в Памир, където той по-късно прави и рекорд – само в рамките на 21 дни от един сезон, Ицо изкачва 4 памирски седемхилядника. Той става и българинът с най-много изкачени седемхилядници – 12.

Тези постижения дават шанс на Христо Проданов да бъде ръководител на първата национална експедиция до осемхилядник през 1981 г., по случай 1300 години България. Целта е връх Лхотце, висок 8516 метра – четвъртият по височина връх на планетата. Именно там, Ицо за пръв път зърва и Еверест, който се намира в непосредствена близост. Проданов изкачва Лхотце на 30 април 1981 г. и става първият българин стъпил на осемхилядник. Той прави изкачването безкислородно, като преди него само трима са постигали подобно нещо.

Посрещането на националната експедиция от 1981 г., след изкачването на Лхотце.

„След няколко минути се озовах на върха. Лхотце! Часът бе 13:55. Сам на този остър като бургия връх! Не можех да повярвам на очите си, че нагоре няма повече... Бях се проснал отгоре му, брулен от вятъра, който се мъчеше да ме отлепи от ледокопите. Вълнуващ миг, който трая не повече от 20-30 секунди. Миг, който щях да помня цял живот!“

Експедицията е успешна, а българите са посрещнати като герои. Проданов набира все повече популярност в сферата на световния алпинизъм. През 1984 се сформира нова национална експедиция, този път до Еверест, мечтата на всеки алпинист. Ицо посреща тази година с най-голям актив сред българските алпинисти. Той е обсебен от мисълта за върха, дори тръгва няколко дни преди основната група, ръководена от Аврам Аврамов, и подготвя базовия лагер за българите. Сред участниците на експедицията блестят имената на още невероятни алпинисти като Методи Савов, Трифон Джамбазов, Кирил Досков, Николай Петков, Петко Тотев, Иван Вълчев, Дойчин Василев, Людмил Янков и др. Не случайно определят групата като “Дрийм тиймът” на българския алпинизъм. Аврам Аврамов разделя групата на две, едната под подчинението на Проданов, другата на Вълчев. Решено е, че изкачванията ще са през “Жестокият път” – западния гребен на върха. Англичаните определят този маршрут като невъзможен през 50-те години на ХХ в.

Дрийм тиймът

Христо е твърдо решен да щурмува върха без кислороден апарат, като само шерпът Ринджи приема това предизвикателство от групата. Проданов е изградил сериозен авторитет и другите го приемат като истински лидер. На 20 април двамата с шерпа тръгват към върха, но на височина около 8400 метра, Ринджи не може да преодолее скален праг и се налага Христо да продължи сам. Поради това усложнение, алпинистът се движи бавно и в 18:10 часа, по радиостанцията прозвучаха неговите думи:

„Аз съм на върха, на върха съм – Христо. Тук няма нищо, само пирамида от четири съветски кислородни бутилки и съветско знаме.“

Оказва се, че Христо е забравил знамето и оставя на върха своята камера. Цели 33 минути, той стои на върха и оглежда целия свят, който тогава стои в краката му. Тръгва обратно по същия път, нещо рядко срещано за времето си, и на около 8700 метра го заварва буря. Той е принуден да нощува в хималайския мрак, без кислород , насред “зоната на смъртта”. На сутринта Христо съобщава, че се намира близо до Сивата кула. Радистът Стефан Калоянов го окуражава с думите:

„Дръж се, Ицо, идват към теб. Ти си голям мъж. Ти си българин. Не заспивай! Моля те, не заспивай!“

Реално обаче, хората са далеч. Новината заварва Людмил Янков на 7100 метра, който се намира най-близо до него. Той се отказва от собствената си възможност да изкачи върха и тръгва към Ицо. Същото прави и Трифон Джамбазов, но той се връща поради опасност от каменопад. Людмил достига на височина около 8500 м, но е възможно да е бил и на стотина метра по-нагоре. С невероятна скорост той преодолява над 1400 метра денивелация – подобен героизъм няма в цялата история на Еверест. Пада мрак и Людмата е принуден да нощува на открито, а така и не успява да намери своя приятел. Цената на саможертвата, за да спаси приятел, е голяма. Освен изгубената възможност да качи върха, на Янков му измръзват пръстите на ръцете и впоследствие губи четири от тях.

Христо Проданов остава завинаги там, някъде затрупан от виелицата, топлейки сърцето си с мисълта, че е оставил българската следа на “Покрива на света”. Той става и първия в историята, преминал по „Жестокия път“ без кислороден апарат. Проданов е 13-ият човек в света, изкачил Еверест безкислородно, а също така и бележи най-ранното изкачване на върха, извън зимния сезон.

Експедицията е помрачена, въпреки че на върха стъпват още четирима българи. Иван Вълчев и Методи Савов са на него на 8 май, а на слизане Савов изпитва сериозни затруднения. Налага се да нощуват в една цепнатина на около 8700 метра надморска височина. Веднага на спасителна акция тръгват Кирил Досков и Николай Петков, които трябва да минат през върха за да стигнат до първата свръзка. Така двамата успяват да изкачат върха за рекордните 6 часа и дори не стоят дълго на върха – бързат да спасят своите другари. Благодарение на тези им действия е избегната още една трагедия по време на експедицията. Те слизат по класическия маршрут по Югоизточния ръб, правейки траверс на масива, заради което е наричан понякога „Българският траверс“. Всичко завършва успешно. След българската експедиция, никой не успява да осъществи изкачване по западния гребен на Еверест!

Ицо става майстор на спорта през 1967 г., заслужил майстор – от 1969 г. Носител е на четири държавни отличия – ордени “Червено знаме на труда” (1974 г.) и “Народна република България” – втора степен (1976 г.), званията “Герой на социалистическия труд” (1981 г.) и “Герой на Народна република България” (1984 г.).

Така храбрият български алпинист губи живота си в следването на своята мечта. Макар и тялото му да остава завинаги в планината, днес ние помним впечатляващите му дела и се възхищаваме на неговата храброст и умения!