Военната мощ на цар Симеон Велики (1093 години от смъртта на великият между великите)
Георги Пандев, 27.05.2020г.
„Цар Симеон“, худ. Димитър Гюдженов
На този ден, 27 май, се навършват 1093 години от смъртта на един от най-великите владетели в българската многовековна история.
През 893 година на българския престол се възкачва синът на княз Борис Михаил – Симеон. Симеон бил възпитаник на Магнаурската школа в Константинопол, най-престижното учебно заведение в Европа по онова време. Византийските хронисти неслучайно отбелязват Симеоновата образованост, като го наричат емиаргос (полугрък). В Цариград Симеон усвоил до съвършенство множество науки, сред които аритметика, изкуства, дипломация, астрономия, музика и гръцки език. Приел и монашески сан. Междувременно първородният син на княз Борис наследява трона и прави опит да възвърне езическата вяра сред българския народ. Княз Борис го отстранява и поставя на неговото място завърналия се в България Симеон. Управлението на Симеон е считано от мнозина за най-бляскавия период на България през Средновековието. Мощта на България във военен, политически и просветен план е забележителна. В тази статия ще разгледаме две големи военни победи на Симеон – образованият монах оказал се и изключителен пълководец.
„Коронясването на цар Симеон Велики“, худ. Васил Горанов
1. Битката при Булгарофигон
Предистория:
През 894 година Византия премества българското тържище от Константинопол в Солун. В търговски аспект това било сериозен недостатък за България. Този акт бил и израз на византийското презрение към българите. След като Симеоновия иск за връщане на тържището в Цариград бил отхвърлен, той тръгнал на юг с войските си и разбил набързо събраните сили на император Лъв VI. Впоследствие обаче василевсът изпратил дарове до маджарите, насъсквайки ги да нападнат северните предели на България. Така и станало, Симеон имал доста проблеми с необузданите маджари, но в крайна сметка, с помощта на печенегите, успял да ги прогони от пределите на България. С укрепен тил, Симеон потеглил отново на юг да търси мъст от византийците.
Сражение и последици:
Двете армии се срещнали край Булгарофигон (дн. Бабески, Турция). Византийският император събрал многочислена войска от пределите на цялата империя, включително от границата с арабите, които постоянно тормозели Византия. Начело на армията стоял пълководецът Лъв Катаколон. Няма особени данни за протичането на самата битка. Летописецът Симеон Логотет е лаконичен: Ромеите бяха победени и всички погинаха.
Блестящата победа на Симеон тук отмъщава загубата на хан Омуртаг през 814 година на същото бойно поле (Булгарофигон). Но още по-важното – тази победа скоро води до траен мир между България и Византия. Именно по времето на този мир българската просвета и култура изживява своя “Златен век”.
„Симеоновите воини “, худ. Васил Горанов
2. Битката при Ахелой
Предистория:
След смъртта на император Лъв VI през 912 година, на цариградския престол застанал Константин VII Багрянородни, но понеже бил непълнолетен, империята останала в ръцете на майка му – Зоя. Предложението на Симеон за продължаване на мирния договор било отхвърлено, което разгневило българския владетел, който навлязъл в Тракия и я опустошил. През август 913 година спрял пред Константинопол, искайки да бъде коронясан като василевс.
Източната Римска империя била принудена да приеме и Симеон бил коронясан от вселенския патриарх като равен на византийския василевс, което го превръща в император на България.
Византия се съгласила, но на церемонията вместо императорска корона, Симеон получил епириптарий (патриаршески символ). С обещания за мир и безчетни дарове, византийците склонили Симеон да върне войската си в България. Търпението на цар Симеон към фалшивите обещания на Византия обаче скоро се изчерпало и българският владетел отново започнал нескончаеми нападения над Македония, Одринско, Драчко и прочие. Директният сблъсък между България и Византия бил неизбежен.
„Златният век “, худ. Васил Горанов
Сражение и последици:
Сблъсъкът на двете армии станал на 20 август 917 година в равното поле край река Ахелой. Тази битка е считана за една от най-грандиозните в европейското Средновековие. Според арабски източници общо над 120 000 воини вземат участие в това сражение. Българската армия била лично водена от цар Симеон, а византийската – от изявения пълкводец Лъв Фока. Самата битка започнала с открито сражение. Най-ожесточен бил сблъсъкът в центъра на бойния фронт. Скоро там византийците започнали да надделяват, българският център се огънал и започнал организирано да отстъпва. Това окуражило византийската армия, тя загубила боен строй и тръгнала да гони българите. Дясното византийско крило също започнало да притиска левия български фланг. Този критичен момент бил знак за българския цар, който заедно със своята тежка конница и скрити резервни сили нападнал в гръб силите на Византия. Образувайки почти пълен кръг около ромейската армия, Симеоновите войни започнали да секат наред притиснатия противник, оставяйки свободна единствено страната от реката и морето. Попаднали в тотална безизходица ромеите били избити, много се удавили в реката при бягството си. Примката на цар Симеон била гениален тактически ход. Според арабските сведения едва 2 000 от близо 60 000 византийци се спасяват от полесражението. Победата на българите е безкомпромисна. След тази победа пътят към Константинопол за Симеон е напълно открит – силите на империята са съкрушени и тази загуба води до няколкогодишни трусове във Византия. Въпреки това от Цариград насъскали сърбите, които въстанали против Симеон и така походът към Константинопол се отложил.
„Цар Симеон при Ахелой “, худ. Васил Горанов
В годините след успеха при Ахелой възходът на Симеонова България продължил. Разчиствайки пречка след пречка, цар Симеон чакал удобен момент за своя финален удар по Константинопол. Границите на България вече опирали на броени километри от вечния град. Симеон съсредоточавал войски по тази граница, насъскал славяните около Солун да създат проблеми на византийците, а Византия тръпнела в страх и бездействие. Императорът Роман Лакапин бил в абсолютна безизходица.
На 27 май 927 година един астролог срещнал василевса пред хиподрума и му казал, че статуята в арката на Ксиролоф е придобила образа на българския цар Симеон; ако императорът отсече главата и, в този час Симеон ще умре. И Роман Лакапин взел, че се вързал, отишъл при статуята и отрязал главата и. В същия час в тронната зала във Велики Преслав стоял цар Симеон с цялото си величие и могъщество. Изведнъж остра болка сковала цялото му тяло, свлякъл се на колене и издъхнал, тъкмо когато Роман Лакапин отсякъл главата на статуята. Така разказва легендата за ненадейната смърт на българския цар. Доколко е достоверна, никой не може да твърди. Но едно е сигурно – със смъртта на цар Симеон Велики на 27 май 927 година започва постепенния упадък на Първото българско царство. Симеоновото величие обаче остава трайна следа в световната история.
„Симеон Велики “, худ. Васил Горанов