Волжка България преди и сега
Мартин Лозанов, 26.05.2025г.
Предговор
За историята на Волжка България е писано много, дори цели книги, които не смятам да преповтарям в тази статия. Ако читателят желае да се запознае в дълбочина с историята на тази славна българска държава, може да разгледа текстовете, които са поместени в препратките най-долу. Целта, която съм си поставил, е да Ви запозная накратко с миналото на волжките българи и да се съсредоточа главно над бита и поминъка им към днешна дата.
История на Волжка България
Както знаем, въпреки притчата за съчките, всеки от синовете на кан Кубрат поема по свой път след смъртта на баща им. Повечето напускат Стара Велика България и се заселват на различни места из Източна и Западна Европа. През 660 г. от кан Котраг, който е един от кубратовите синове, се заселва по средното течение на река Волга (тогавашно Идел). Той се явява основоположник на Волжа България, на която впоследствие е кръстена и реката Болга (Волга). Изградени са над 250 градове, като за столица е избран Булгар. Останките от тези селища изключително много наподобяват на тези от Аспарухова България, което потвърждава общото културно-строително минало на българските народи. На постройките им са открити и руни и знаци на бог Тангра.
Волжка България се утвърждава като търговски пункт между Изтока и Запада поради изгодното си географско положение. През нея минават множество речни и сухоземни търговски пътища. Българите търгували с Византия, Арабския халифат, Китай, със славянските племена и достигали дори до Скандинавския полуостров. В страната били очредени и постоянни пазарища за обмен на стоки, като се вземало и 10% вносно мито. Първоначало народът нямал собствени обенни монети, а били използвани кожи или чужди валути. Впоследствие българите започват да коват свои монети, наречени “дрихем”.
Ключова роля за благосъстоянието на държавата играят и плодородните черноземни почви, които позволяват развитието на стопанство, земеделие и занаятчийство. Волжките Българи произвеждали и изнасяли пшеница, кожи, риба, мед, орехи, сол и занаятчийски изделия. Като народно знание, те донасят врегиона орното земеделие, което им позволява да сеят и отглеждат ябълки, грозде, сливи, пшеница, ръж, ечемик, просо и сорго с много висок добив. Също така стопаните отглеждали големи стада от овце, коне и говеда, като продължили традицията на подвижното животновъдство. Поради стабилното управление на държавата, българите можели свободно да пътуват из страната в търсене на нови пасища за стадата си. Най-отявлените занаятчийски дейности била отливане на съдове от чугун (рядкост за европа по онова време), златарство (наричано “муза-и-булгар”), производство на рибно лепило, сол и восък и изработване на мечове, ризници, стрели, метални и стъклени украшения за конска сбруя, фино обработени кожи, шапки, ботуши, музикални инструменти и медникарски изделия.
Съществуването на Волжка България се дели на три исторически периода: Великобългарски (IХ – ХIII в.), Златноордински (ХIII – ХV в.) и Казански (ХV – ХVI в.). Веднага щом българите се настаняват по поречието на р. Волга, започват постоянни набези от страна на Хазарския хаганат (същият, който напада и Стара Велика България). За да се защитят от хазарите, владетелите на Волжка България сключват съюз с Арабския халифат през X в., като условието е приемане на исляма. По този начин волжките българи стават част от ислямския свят; заменят руническата си писменост си с арабската азбука и отварят множество нови училища. Ролята на държавата като културно-търговски център между Изтока и Запада е затвърдена посредством строежа на множество крепости за защита от нападенията на заобикалящите ги народи, най-опасни от които са славянските племена. Столицата е преместена във вътрешността на страната в град Биляр, но немалко хора заминават за Дунавска България в търсене на по-сигурен и безопасен живот.
Въпреки победите на храбрите български войски през XIII в. многочислените монголски орди успяват да превземат Волжка България, като народът ни запазва частична автономност като част от Златната орда. Интересно е да се спомене и единствената загуба на армиите на Чингис Хан, а именно “Овнешката битка”, в която българския владетел Габдула Челбир побеждава пълководците Субатий и Джебе и пленява сина на първия – Уран, при село Самарска Лука в 1223 г. След такъв разгром монголите сключват мир с волжките българи и дават по един овен за всеки военопленник, като за Уран дават десет. Въпреки примирието, обаче, набезите не престават и българите са покорени през 1240 г. Много от знатните български родове се изселват в Русия, като със себе си пренасят и българския език много от чиито названия на животни, птици, етноними и военна терминология са възприети в руската реч.
След разпадането на Златната орда през 1438г. българите отново създават независима държава със столица гр. Казан, като продължават традицията си на културно-търговски център. Водят се много войни с Русия, която цели разрастване на изток, и българската държава е окончателно превзета през 1555 г. от княз Иван Грозни. Оказва се, че българите се били единственото голямо препятствие за руската държава, която след това бързо успява да превземе Сибир и Централна Азия.
Живот и бит на волжките българи към днешна дата
След окончателното превземане на Волжа България през 1555 г., българското население продължава развитието си като поданици на руските князе, царе и императори. Наименованието “българи”, обаче, започва постепенно да се заменя с “татари” още през 13ти век, когато народите, превзети от монголите и Златната Орда, започват да се определят по този начин. Това е и причината към момента в Руската Федерация да не фигурира население с наименование “волжки българи”. Техните наследници са жителите на област Татарстан със столица град Казан.
Татарите са втората най-голяма етническа група в Русия (между 5 и 7 милиона души), изповядват предимно мюсюлманската вяра и говорята на тюркски език (татарски), което довежда много историци до заключението, че част от тях (5 милиона души) са именно наследниците на Волжка България, така наречените “волжки татари”, живеещи в Татарстан. Но не всички татари са били волжки българи, защото много други народи от Златната Орда придобиват общотото татарско самосъзнание. Татарският език е част от кипчакското семейство и е близък до башкирския, казашкия, киргизкия и кримския татарски. До 20ти век татарите са използвали арабската азбука, а по време на Съветския съюз започват да използват кирилицата както и до сега.
Като част от руската държава след 1555 г. до края на 17ти век, волжките татари са изправени пред опити за асимилация и потискане на мюсюлманската им вяра. Предприети са редица неуспешни въстания, като най-известно е въстанието, водено от Батирша, през 50те години на 18ти век.
Между 18ти и 19ти век волжките татари започват да получават по-значителна свобода, като Екатерина Велика (края на 18ти век) дава ограничена религиозна автономност на всички възприети мюсюлмани в Руската империя. Предстои културен подем на татарската идентичност в областта около град Казан, предприет от интелектуалното движение Джадид, което се съсредоточава над модернизация, образование и културна реформа. Известен водач на движението е интелектуалецът Шигабутдин Марджани (руско произношение), който живял от 1818 до 1889 г. и се занимавал с историография и теология.
В резултат от постиженията на джадидското движение, в началото на 20ти век, татарското културно пробуждане е в своя разцвет, като се създава и Татарското национално движение. По време на Болшевишката революция, волжките татари се опитват да отвоюват своята независимост, като за кратко дори се създава държавата Идел-Урал, опит за възобновяване на Казанския хаганат с президент Садри Максуди Арсал (към момента идеал на татарските националисти, желаещи независимост от Русия). Държавата съществува само една година между 12ти декември 1917 и април 1919 г., като в последствие е превзета от Червената армия. Арсал бяга във Финландия и продължава да се бори за независимостта на волжките татари на срещи и конференции в Европа.
Татарската автономна съветска социалистическа република е сформирана през 1920 г., като първоначално е имала известна културна и езикова свобода. По време на Големия терор (1930 г.), волжките татари търпят огромно потисничество от страна на Сталинисткото оправление, като джамиите им са затворени, мюсюлманските свещеници са арестувани и някои екзекутирани, имотите са колективизирани, политическата класа е репресирана и азбуката им първо се заменя с латинската (1928 – 1939 г.), а след това с кирилицата (1939 г. – до сега). За разлика от кримските татари волжките татари не са изгонени от земите си. Съветските опити за индустриализация застигат и тях, като са създадени заводи за нефтодобив в Алметевск и Набережние Челни. По време на перестройката на Горбачов (1970 – 1980 г.) волжките татари получават повече културна, езикова и религиозна свобода. Интересно е да се спомене, че по време на Втората световна война на територията на окупираната от Германия Полша на 25ти ноември 1942 г. се създава доброволчески легион “Идел-Урал”, който е част от Вафен-СС. Има 8 пехотни батальон и участва в сръжения срещу партизани. Легионът се разпада на 1ви юли 1944 г., докато е разположен на атлантическото крайбрежие на Франция, след бунт на личния състав.
След разпадането на Съветския съюз, Татарстан обявява суверенитет през 1990 г. и успява да сключи специален договор за значителна автономност, религиозна, културна и езикова свобода с руските управляващи в Москва. Татарският език се завръща като общоприет (макар все още потиснат от руския), реставрират се и се отварят отново джамии, като най-известната е Кул Шариф в Казан (2005). Започват да се организират фестивали с фолклорна, историческа и образователна тематика. От икономическа гледна точка, регионът е богат на нефт, чиито добив и преработка се очертават като основни индустрии.
Към момента в Татарстан има 4 забележителности признати за световно културно наследство от ЮНЕСКО:
- Исторически и археологически комплекс “Булгар”. Това са останките на град Булгар на Волжка България. Бил е и първата столица на Златната Орда.
- Казански кремъл. Историческа крепост в град Казан и единствената запазена татарска крепост в Русия. Включва сгради от XVI до XIX век, сред които известната джамия „Кул Шариф“ и
- Благовещенският събор.
Успенският събор и манастир в островния град Свияжск. Намира се на сливането на реките Волга, Свияга и Шчука и е основан от Иван Грозни по време на завладяването на Казанския хаганат. - Астрономическите обсерватории на Казанския федерален университет. Обсерваториите са признати от ЮНЕСКО през 2023 г. за тяхната историческа и научна значимост за развитието на астрономията в Източна Русия.
Известни личности от Татарстан:
- Камила Валиева: фигурно пързаляне
Международно призната състезателка, родена в Казан, представя Русия на световни първенства. - Олга Сосина: хокей на лед
Част от руския национален отбор по хокей, доказала таланта си на международни състезания. - Ринал Мухаметов: актьор и сценарист
Известен с филмите „Привличане“ („Attraction“), „Временни трудности“ („Temporary Difficulties“) и „Кома“ („Coma“). Завършва театралното училище в Казан. - Сергей Батаев: актьор и режисьор
Автор на филма „Стар войник“ („Old Soldier“), представен на XIV Международен фестивал за мюсюлманско кино в Казан през 2018 г. - Муса Джалил
Един от най-известните татарски поети със световно признати произведения. Апартаментът му в Казан днес е музей. - Карим Тинчурин
Писател, актьор и драматург, един от основоположниците на професионалния татарски театър. На него е кръстен и театър в Казан. - Хайдар Бигичев
Оперен певец и изпълнител на традиционни татарски песни, известен с впечатляващия си глас. - Габделфат Сафин
Популярен татарски певец, който значително допринася за развитието на музикалната сцена в Татарстан.
Заключение
Ясна е връзката между съвременните жители на областта Татарстан и Волжките българи. Макар и с различни вяра и език, те, типично по български, се борят за свобода и успяват да запазят идентичността си въпреки премеждията на вековете. Икономическите и военните подвизи на Волжка България и Казанския хаганат оставят ярка следа в евразийската история, което несъмнено е повод за гордост. Крайно време е да преоткрием братската си връзка с волжките татари и да организираме и участваме в културни обмени и фестивали, както и да установим по-близки политически, икономически и приятелски отношения с областта Татарстан и народът ѝ.