„Аз пях за България, защото я обичах“
Иван Вазов
Народният поет Иван Вазов е една от най-ярките фигури в историята на Третата българска държава. Посредством своето творчество той не само се превръща в основоположник на българската модерна литература, но и съзидател и баща на следосвобожденска България. Чрез силата на словото Вазов дава на българите духовните и културни ориентири, които трябва да следват и които ще ги направят народ. Силата, която подхранвала неговия пламък, безспорно била красотата, необятността и величието на родината. Тя винаги е била неговото вдъхновение, неговият идеал, неговата най-истинска любов. Авторът съпреживявал успехите и паденията на България, усещал вътре в себе си радостта и болката на своя народ.
Във времето на двете Балкански войни България се покачва до невиждана до този момент висота. Българският народ се надига, за да сътвори немислимото – да пребори своя тиранин и да обедини своите заробени братя и сестри в целокупна държава. Когато на 26 септември (9 октомври по нов стил) 1912 започва Първата балканска война, новината за нея е посрещната като празник, а България изпада във всеобщ екстаз. Хора стари и млади бързат да се качат на влаковете за фронта и час по-скоро да премерят сили с многовековния си мъчител в името на святото дело на обединението на родината. Патриотичната вълна се надига с огромна сила, а когато българските войници започват да жънат победа след победа на фронта, радостта достига нови още по-големи висоти. Това се отразява силно на големия поет, който съпреживява всичко редом със своя народ. Под напора на голямото си патриотично въодушевление Вазов сътворява стихотворението “Тържествен час”, което написва на 26 Април 1913 г., малко преди края на войната.
Претъпканите влакове заминават за фронта (Начало на Балканската война, 1912)
За съжаление, въпреки големия успех, в края на войната се оказва, че идеалът остава неосъществен. Докато българските войски се борели с основните османски сили в Тракия, гърци и сърби заграбват по-голямата част от Македония, отказвайки да върнат обещаните на България земи, населени с българи. Това довежда до избухването на Междусъюзническата война, която става позната и като Първата национална катастрофа. Изменчивите доскорошни съюзници разпокъсват родината ни. Още когато в София достигат първите слухове за българския разгром, Вазовото сърце се изпълва с тревога и страх. Следващият откъс представя впечатленията на Симеон Радев, тъкмо завърнал се от фронта, от разговора му с народния поет.
Сутринта, към часа девет, срещнах Вазова, който се
разхождаше по тротоара на Градската градина срещу Военното министерство.
Той ме видя във войнишка униформа. Спря ме:
– Здравей, Радев! Кога си пристигнал?
– Снощи.
– Отгде идеш?
– От фронта.
– Какво става там?
– Какво ще става! Бият се.
– Ама тук се говори за страшни работи, за разгром…
Той бе посърнал, устните му трепереха; във въпросителния му поглед имаше като някаква молба за успокоителен отговор.
– Господин Вазов − казах му аз, − недейте се тревожи. Вие познавате българската войска.
– Значи, нищо страшно няма?
– Нищо страшно.
–
Тогава… − като се обърна към Военното министерство, каза: − Иди при
Радко Димитриева, обади му… Аз преди малко бях при него. Бял е като
платно, изгубил е и ума, и дума.
Радко
Димитриев бе главнокомандуващият. Как да ида при него да му разправям
работите на фронта − аз, младши подофицер, и при това − човекът, който
бе го изобразил така жестоко в „Строителите“.
Съветът
на Вазова бе тъй наивен, тъй странен, че всеки път, когато си го
спомням, питам се: дали не съм сънувал? Той може би забеляза у мене
някакво колебание и повтори два пъти:
– Иди, иди!
После
поде разходката си по същия тротоар, по посока на общината. Спрях се за
минута да го гледам. Вървеше с бавни стъпки, главата наведена. Сякаш
над високите му рамене бе паднала, с всичката си тежест, неизвестната
съдба на България.
Тъгата, която обхваща България, е неописуема. Крахът на националната мечта се отразява силно на Иван Вазов. За поета болката е нетърпима, защото целият героизъм, пролятата кръв отиват напразно. Със своята саможертва българският войник изгонва османския потисник, само за да дойдат на негово място вероломните български съседи. Разочарованието си и душевното си страдание Вазов изразява в стихотворението “Затуй ли бе това?”, написано след идването на катастрофата.